Етикет и протокол за успешен ПР
Десислава Пейчева
Съществуват множество дефиниции за Пъблик рилейшънс. Те се различават в някои отношения, но една дума заема централно място във всички тях. Това е думата достоверност. Тя в случая, може да се разгледа като сплав от истинност и неподвеждане. И все пак достоверност не значи само истинност. Ние можем да представим истината по няколко начина, също така можем да премълчим част от нея, можем да имаме собствена истина за проблема, която да повлияе негативно, изкривяващо. Тук се намесва неподвеждането като неделима част от термина достоверност. Първо истинни факти, второ непремълчаване, трето без лични мнения, с изключение на тези, които се пораждат от самото естество на комуникацията. Има народна мъдрост, която казва: “Словото принадлежи наполовина на този, който говори, и наполовина на този, който го слуша” (индийска). Висша проява на ораторско майсторство и решаващо условие за ефективност на ораторската реч е контактът с публиката.
Психолозите казват, че контактът е постигане на общност в психическото състояние на оратора и на аудиторията, контактът е взаимно разбиране между изказващ се и слушащ. Кои са условията за създаване на такава общност и взаимно разбиране? На първо място това е общата мисловна ангажираност, т.е. оратор и слушатели съзнават, че трябва да решат общ проблем, да обсъдят въпроси от взаимен интерес-ораторът като представя темата в своето изложение, а слушателите като следят развитието на неговата мисъл. Крайният резултат и степен на ефективност се измерва с готовността проблемът да се реши в резултат на предложеното от оратора и прието от публиката предложение за решение. Съвместната мисловна дейност на оратор и публика психолозите наричат интелектуално съпреживяване. Именно неговото постигане оказва ключова роля за пълноценен контакт. Друг важен компонент е събуждането и на емоционално съпреживяване, т.е. оратор и слушател по време на изказването трябва да изпитват и общи чувства. Отношението на говорещия към темата на речта, неговата заинтересованост и убеденост се предават на слушателите и предизвикват ответна реакция. Не са редки случаите, когато слушателите са принудени по една или друга причина да присъстват и затова не проявяват никакъв интерес.
Много лесно тази дезинтересованост може да се отрази негативно върху говорещия пред апатична аудитория. Следователно за контакт между оратор и аудитория може да се говори, когато двете страни имат интелектуално и емоционално съпреживяване.
Нерядко по време на изказване в аудиторията цари тишина. Но, оказва се, тази тишина има различни лица. Някои оратори ги слушат със затаен дъх, с желание. По време на изказване на други оратори слушателите също пазят тишина, но не защото искат да чуят всяка дума, а за да не им пречат да свършат по-бързо и да се отърват от тях. За наличието или отсъствие на контакт свидетелства и поведението на оратора. Ако той говори умерено, държи се естествено често се обръща към слушателите, държи цялата зала в обсега на вниманието си, установява зрителен контакт, реагира на въпросите и поведението на публиката, значи ораторът е намерил правилния подход.
Контактът е променлива величина. Той може да е пълен и непълен (с цялата аудитория или с част от нея), постоянен и непостоянен (през цялото изказване или само в отделен момент), устойчив или неустойчив. Редица изисквания дават отговор за това, до колко ораторският подход е успешен.
Всеки контакт с публиката трябва да предизвиква ако не поддръжка, то поне разбиране. В съвременни условия, когато представител на една организация трябва да спечели представители на друга организация и прояви високомерие, отчужденост, неразбиране на проблемите на партньорите, веднага може да се предположи, че тези черти са характерни и за организацията, която той представлява, а това естествено ще доведе до прекъсване на контактите. Публичното изказване се нуждае от физическа, интелектуална и психическа енергия, съсредоточеност и подреденост. Забелязала съм, че повечето оратори, които успяват да осигурят тази енергия, изглеждат естествено, с говорят енергично и оживено. Всички журналистически жанрове инат своя реторическа специфика. Точката, в която се срещат е умението им да убеждават.
ПР-програмите трябва да са планирани и да носят, полза не само на организацията, за която се извършват, а и на цялото общество.
Пиар, това е изкуството и социалната наука за анализ на тенденциите, предвиждане на техните последици, даване на препоръки на ръководителите на организацията и осъществяване на планирани програми за действие, които да обслужват интересите на организацията и на обществото като цяло. Всъщност, точно ПР специалистите, насърчавани от своите клиенти и партньори, имат ролята с любопитство да следят тенденции и процеси, които се случват или ще се случват и да ги направят достояние на аудиторията в България.
Ако се възползваме правилно от услужливостта на световните потоци и спрем да се надяваме, че едни и същи инструменти ще донесат различен резултат, можем да постигнем един доста по-истински ПР.
От една страна, това е медийната публичност, разглеждана като всеобща, а от друга – публичността възникваща от верижното разпространение на актуална информация по междуличностен и/или групов път. И тъй като всяка институция или организация култивира своя комуникационна среда, можем да допуснем, че тази мрежова публичност се поражда при прехода вътрешни - външни комуникационни отношения на институцията с нейната активно взаимодействаща среда. Този преход е жизнено важен за вплитането й в процеси на широката социална система, за нейната публична идентичност, а също така и за вътрешната й интеграция.
Тъй че въпросът за публичността не е свързан толкова с достъпа на аудиториите до информационния източник, респ. медиите, колкото произтича практически от комуникационната компетентност на неговите адресанти и адресати – вътрешни и външни публики.